За грамотните роби или как се обучава пишеща "вещ"

Грамотният роб е от изключителна важност за развитието на книжовната култура, науката и литературата в Античния свят. От Полибий, През Цицерон до Плиний Млади са останали документални следи за това, че ученият, мемоаристът и изобщо римлянинът в ежедневието си е диктувал своите мисли на грамотен човек, който е негова собственост (своеобразен антроподиктофон). Робите, владеещи бързопис, са били толко важни, че техните господари са им поверявали правото да пишат началните и заключителните думи в писмата от тяхно име. Докъде е стигало това влияние в сферата на историята и литературата? За това могат да се правят само догадки! Ясно е едно - за заможните римски граждани грамотният роб е бил задължителна придобивка. Долният фрагмент хвърля известна светлина върху въпроса за обучението по тахиграфия – бързопис.

Договор за изучаване на бързопис (155 г. от н. е.)

Панехотис, наречен още Панарес, бивш космет на града Оксиринх, чрез приятеля Гемел на бързописеца Аполоний поздрав. Представих ти Хайрамон, роб, за да учи бързопис, както знае синът ти Дионисий, за срок от две години от настоящия  месец Фаменот (25.II-26.III) от осемнадесетата година на господаря Антонин Цезар с възнаграждение, уговорено между тях, сто и двадесет сребърни драхми без пари за празниците. От тях ще получиш първата вноска в размер на четиридесет драхми, втората ще вземеш в размер на четиридесет драхми, когато робът мине целият учебник, а третата – останалите четиридесет драхми – ще вземеш, когато робът пише изцяло проза  и я чете безупречно…

Веселин Бешевлиев. Писма и документи на папирус. София : Наука и изкуство, 1985, с. 115

Дървета, трифиди, клишета

Клишето и стереотипът са понятие, пейоративно натоварени от литературната наука с такава голяма плътност, че дори и днес, в апогея на компютърните технологии, можеш често да ги чуеш, дори на маса! Всъщност и двата термина обозначават печатарски технологии, които са изключително полезни за развитието на издателския бизнес - такъв, какъвто го познаваме днес. Това означава, че благодарение на тях, може да четем много на брой евтини, разнообразни по вид и тема книги. Разкриването на обществената значимост на споменатите печатарски нововъведения, от своя страна, ни въвежда в една клиширана ситуация, при която апотеозното мислене по въпросите за книгата се е превърнало в твърд стереотип. Парадокс!?! Е, всъщност няма да насилваме общественото мнение. То е ясно - книгата е важна за всички нас. От витрините на книжарници и от екраните ни гледат стотици заглавия седмично. Те ни обещават един по-добър, по-разумен, по-спокоен, а защо не и по-забавен живот. Може би поради това никой от нас не се замислял до каква степен може да се разчита на информацията, заключена между кориците. Не, няма да създам поредния текст за вредата от непроверената информация и за творческото шарлатанство... Просто ще ви оставя тук един цитат  от "Денят на трифидите" на Джон Уиндъм (1951), а вие помислете върху него. Помислете, но самостоятелно, без да се влияете от хилядите невидими клишета и стереотипи, разпръснати около вас.

Бил: "По същото това време полагах големи усилия да изуча азбуката на селското стопанство. Оказа се, че това не е от тези неща, които лесно се научават по книга. Например на нито един от авторите не му беше хрумнало, че някой потенциален фермер ще започне от абсолютната нула. Вследствие на което установих, че всички трудове започваха от средата, приемайки за даденост и наличието на база, и познаването на терминологията — неща, които при мен липсваха. Специализираните ми знания по биология се оказаха абсолютно безполезни в практиката. Голяма част от теорията включваше материали и вещества, които или не можех да си доставя, или ако ги намерех, не бях в състояние да разпозная. Съвсем скоро разбрах, че когато отхвърля нещата, с които не след дълго нямаше да мога да се снабдявам — изкуствени торове, вносни хранителни смески и всякаква техника с изключение на най-простата, — щях да пролея много пот, за да осигуря някакви, при това много проблематични заместители.

Книжните знания по коневъдство, обработка на млечни произведения и касапски процедури също се оказаха неподходяща основа за тези изкуства. Има толкова случаи, когато човек не може да спре процеса, за да направи справка в съответната глава на книгата. На всичкото отгоре действителността упорито ни представя загадъчни несъответствия с простотата на написаното".

Бабо мравке, що така...

Това е забавна миниатюра, която показва как през годините текстовете се променят, въпреки твърденията, че писмеността създава устойчивост и ред в съзнанието на хората. Представеният тук първи текст на известната притча за щуреца и мравката е от "Българско народно календарче за година 1869", издадено в Цариград в печатницата на в. "Македония".  Възрожденският печатен вариант е сравнен със съвременната адаптация на Александър Божинов. Сравнението е показателно и как фолклорът може да помогне за разгръщането на потенциала на даден творец десетилетия и столетия по-късно. Затова не забравяйте старите и древните книги.

Източник: ЦБ на БАН: http://digilib.nalis.bg/xmlui/handle/nls/443

Щурец и мравка

— Бабо Мравке, где така?

— Тичам Щурчо за храна.

А ти къде със таз гъдулка?

— Днес Калинката е булка,

та съм канен на свирня.

— А когато сняг забръска,

що ще правиш ти зимъска?

— Ще поискам срам не срам,

аз от твойто житце сбрано.

— Аз пък няма да ти дам,

гиди дърти мързелан!

                                                                                              
                                                                                          Александър Божинов