понеделник, 12 април 2021 г.

Част от играта! Една тъжна библиотечна история с продължение...

Хората, които ме познават, са запознати с моята страст да снимам съвременни проявления на пиктографското мислене или така наречените графити от "нисък  клас". Това занимание е свързано с посещението на изоставени постройки, които крият много разнобразни и различни "тайни".

Натъквал съм се на какво ли не - от спящи хора и кучета, до лозунги и еротични изрезки от вестници. Но никога не  бях срещал до момента починал стенвестник и умъртвена библиотека. Снимките, публикувани по-долу, никак не са приятни, но са част от социалните, политическите и информационните промени в Европа и България, тоест - част от играта! У нас в средата на 40-те г. на ХХ век изчезват библиотеките на юридическите лица. Те не са възстановени като практика с разгръщането на частната инициатива след промените от 1989 г. През последните 30 години в залез е практиката да се поддържат библиотеки към медицинските заведения. Сериозни щети бяха нанесени на мрежата от училищни библиотеки. Библиотеките към стотиците закрити военни поделения в България няма да коментирам. Просто ще ви покажа част от невидимата реалност...


Стенвестникът

         Библиотеката





петък, 2 април 2021 г.

451 по Загоров

 

Когато представям пред студентите ми по Книгознание темата за материалната страна на книгата, винаги подчертавам, че книгата във форма на кодекс е изключително огнеустойчива. Това мое твърдение не предизвиква вълна от несъгласие, днешните студенти са доста мълчаливи, но виждам в очите им смесица от учудване и недоверие. Все едно наум си казват „Да бе, от хартия, а пък няма да гори“. Естествено, моята страст на учен крещи от другата страна: „Искате ли да ви покажа“! Да, искало ми се е да проведа подобен експеримент, който да помогне на библиотеките и пожарните служби. Това може да стане с дефектни екземпляри и/или специално напечатани за целта книги „кукли“.

Един злосторник обаче е онагледил моята хипотеза, пробвайки се да запали един доста дебел англо-български речник, разбира се без успех! Да, книгата изисква усилия, дори само, за да я изгориш! Тогава отново трябва да я прелистиш, да късаш листовете лист по лист и тогава да добиеш успех. Добре че повечето хора, които биха изгорили книга, са мързеливи…

 

сряда, 10 март 2021 г.

Сребрист смърч в памет на Снежа

 УниБИТ засади мемориално дърво в памет на най-изтъкнатия български библиотечен деец през последните 30 години

В чест на дългогодишния председател на Българската библиотечно-информационна асоциация (ББИА) и библиотечен деец Снежана Янева в Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ) беше засаден сребрист смърч. Възпоменателната церемония се проведе с участието на ректора на УниБИТ проф. дн Ирена Петева, председателя на общото събрание проф. д.ик.н. Стоян Денчев, представители на академичната и студентската общност. Засаждането на дръвчето, което се проведе на рождената дата на г-жа Янева (8 март), се превърна в повод за споделяне на библиотечния ѝ опит с младите поколения. На специалната церемония присъства сестрата на видния български библиотечен деец – проф. Емилия Янева, преподавател в университета в Бъркли, САЩ.

Проф. Петева, проф. Денчев и проф. Янева преди засаждането на мемориалното дърво.
 
 
Цялата академична общност на УниБИТ ще се грижи за сребристия смърч в памет на Снежана Янева

Снежана Янева ръководи ББИА с неизчерпаема енергия от 2012 до 2019 г. Но нейните усилия за издигането на социалната роля на българските библиотеки се крият назад в последните три десетилетия. Под нейно ръководство бе осъществено създаването на мрежа от Американски центрове в обществени библиотеки в България. Неин принос е реализирането на множество проекти, сред които Sister Libraries, ABLE, Национална библиотечна седмица – 2006. Благодарение на нейните усилия цяло поколение български библиотекари се запозна с чуждестранния библиотечен опит. Г-жа Янева осъществява контакти с Фондация „Бил и Мелинда Гейтс“ и спомага за изпълнението на проекта „Глобални библиотеки – България“. Чрез тази най-мащабна инициатива през последните 30 години нашите обществени библиотеки промениха съществено своя облик и се превърнаха в центрове за равноправен достъп до информация за всички граждани. Снежана Янева участва в органите на управление на Фондация „Глобални библиотеки – България“, създадена през 2013 г. Тя подпомогна през 2017 г. и първото участие на представител на българската академична общност в управителния съвет на престижната европейска библиотечна организация – European Bureau of Library Information and Documentation Associations (EBLIDA). Нека българските библиотечно-информационни специалисти следват светлия ѝ пример.

Поклон пред вас г-жо Янева!

сряда, 24 февруари 2021 г.

За шимпанзето и изкуството


    Пиша този материал за графитите по няколко причини! Първата и най-важната, за мое съжаление, не е свързана с научните ми интереси и любовта ми към този вид изкуство. Тя се отнася до липсата на плурализъм в българското общество. За този проблем години наред имахме оправдание – тоталитарната система, която ни принуждава да мислим и говорим еднакво. Днес такива ограничения, официално, няма, но публичното пространство е обсебено от хора, които са си повярвали малко повече от другите. В стила на хунвейбините те обиждат, заплашват, осъждат, а в коментарите под постовете им се появява буря от счупени пръсти, разбити глави, затвори, концлагери и други подобни извращения. На всички тези хора ще припомня, че Белене и Скравена, там където затваряха писатели, художници и хора на изкуството, са отдавна закрити. Иска ми се, макар че не съм сигурен в крайния резултат, да ги запозная и с няколко факта, които може би са им убягнали.

    Графитите са най-старата форма на себеизразяване и на материализиране на човешката мисъл – тяхното ползване и разбиране, чисто технически, разграничава човека от маймуната. В глобален мащаб има световно признат феномен – графити култура и графити изкуство. Тук само ще подчертая, че операта не е за всеки, вие се сещайте, ако можете. Еволюцията както на градската среда, така и на отделните артисти и райтъри минава от дребното и грозното към мащабното и красивото. Онези от вас, които си мислят, че Банкси е бил винаги така вдъхновяващ и обичан, проявяват учудващ наивизъм. Най-вероятно педагозите в неговото училище и съседите му е трябвало да преглътнат тонове мастило, излято в несъразмерни тагове. Ако не вярвате, питайте Йозев Киселяк, който с една четка и няколко кутии боя успява да си уреди среща с австрийския император. Тук идваме до момента, в който трябва да кажем, че голяма част от тези родни „драскачи“ днес са уважавани у нас и в чужбина творци. Дори и да не го осъзнавате, и да го отричате, на улицата (легално), в офиса, в бара, във фитнеса, вие ежедневно се сблъсквате с работата им. В София вече почти няма училище, чиито директор да не се е обърнал към услугите на графити артист. По тази линия като пример мога да се дадат работите на Бозко, Глоуграф, Насимо, Алекси Иванов и много други хора, благодарение на които нашият живот става по-шарен и красив. А дали те са се родили директно стенописци?


     Ако говорим за вандализма, връзката между обществените дефицити и графитите е проследена приблизително 2000 години назад във времето. Казано на прост език – в един осран, опикан, тъмен подлез с ронеща се мазилка е логично да се появи графит, въпреки наличните камери. Тук Иван Атанасов, един от громителите на графитите (препратка), изобщо не е прав. Той не бърка, защото сме на различно мнение, а защото представя невярна фактология. Коментираният от него графит на Konte не е нарисуван върху изчистената стена на подлеза. Той е много стар, поне на 5 години, и е от времето, в което, за да минат по тъмно през този подлез, хората се групираха на принципа на безмълвната договорка. Подлезът и рушащият се до него стадион „Раковски“ (парадоксално той е собственост на МВР) бяха формирали нещо като зона, в която можеше да се ориентира безопасно само сталкер. Последното важеше за всички подлези по бул. България допреди 3-4 години. А по същата причина Столична община, въпреки графитите, които ги разкрасяваха, се отказа от подлезите на бул. Мария Луиза пред Пета градска.

    Искам да напомня и за обратните случаи на безхаберно разходване на данъците ни. През последните две десетилетия Столична община нееднократно работи с големи и по-малки български творци, отпуска им средства и легално им позволява да демонстрират художественото си майсторство. След като превръща части от сивия ни ужасно мръсен град в цветни петна, Столична община не успява да ги стопанисва и те се разпадат. Такъв пример е пространството в тунела на НДК, такава ще е съдбата и на шедьоврите на Централна гара, традиционно залята от урина. Особено фрапиращ е случаят с произведенията в подлезите на Ботевградско шосе, където пред очите ми бригада кирливи майстори затвориха с гипсокартонови куфари горните пластове на графити, финансирани от Общината. След сигнала и реакцията на място на служител на инспектората стана ясно, че работниците са объркали подлезите. Това вече няма да коментирам, защото някои архитекти са по-големи вредители за градската среда и от най-лошия драскач. Питайте паркиращите в градинките! Не, не ги питайте – и без друго всяка градинка в София и България е потенциална кооперация или бизнес сграда.

    Мнението на Захари Карабашлиев няма да коментирам (препратка), не защото не мога, а защото е толкова крайно, колкото не подхожда на един човек на перото. Не му подхожда и безсилието да обясни на дъщеря си какво вижда на улицата. А клошарите, уличните кучета, акащите домашни кучета, чоплещите семки, висулките, дупките, капещите климатици, опасните кабели и изобщо безхаберното администриране на градската среда, в която живеем… Забравих, това са големи работи, ние ще се борим с малките престъпници – драскачите. Аз лично бих обяснил на дъщеря си, ако има нужда, следното: „Таговете и графитите са данъкът, който сме задължени да плащаме на измамената богиня на свободата – Либертас. Тя ни наказва както със заразното робско овчедушие на по-старите поколения, така и чрез нежеланието на по-младите поколения да се съобразяват с измислените правила и ценности на доминиращата геронтокрация“.

 

четвъртък, 28 май 2020 г.

Пивници и печатници в стара София


 "Български алманах" на издателя и печатаря Петър А. Петров е един от най-добрите източници на визуален материал за живота на българите в края на XIX и началото на ХХ век. Тук не правят изключение хотелите и бирариите, които започват да изникват в младата българска столица след Освобождението. Интересното при тяхната реклама е, че в нея се залага, наред с текстуалния, и на визуалния ефект, което ни позволява да възстановим част от облика на стара София от онези дни. Клишетата са изработени в ателието на Петров, който е един от значимите играчи на пазара на печатни продукти до Балканските войни. Изображенията по-долу са от "Български алманах" за 1895 г.







БЪЛГАРСКИ алманах : Пространен годишен сборник : Г. 1-9. София, 1892-1902. Състав. Петър А. Петров, Светозар Йовович, Тодор Любимов, Козма Георгиев

Съдържа:
Г. 1: 1892. - 463 с. : с ил. + портр. (8 л.) ; прил. (160 с.)
Г. 2: 1893. - ХVI, 1104 с. : с ил.
Г. 3: 1894. - 96, 784, 128, 128 с. : с ил.
Г. 4: 1895. - ХХIV, 688, 129, 283, 128 с. : с ил.
Г. 5: София : Ст. Петров, 1896. - 1072 с. : с ил. + прил. (448 с.)
Г. 6: (София : Ст. Петров) 1897 (София : печ. Ив. Г. Говедаров и сие), 1897. - ХVIII, 1680 с. : с ил. + портр. (42 л.). - 25 см
Г. 7: 1902-1903 : Юбилеен : [По случай 25-год. от Освобождението]. - [1902]. - 960 с. : с ил. - 25 см.
Г. 8: Няма сведения
Г. 9: 1911. - (София : Я. Икономов, Ат. Дамянов) 1911 (София : печ. П. Глушков, 1911. - 848, IХ с. : с ил. - 25 см.

вторник, 26 май 2020 г.

В началото бе...?!?


За един университетски преподавател е важно да избере подходящи технически средства за представянето на преподаваната от него материя. Той трябва да се съобразява с редица фактори и утвърдени практики, но това не означава, че не трябва да експериментира. Представям ви моя първи опит с комикс програмата Storyboard That или как би изглеждала една лекция по история на книгата, отнасяща се до педприсмеността. Очаквам вашите мнения и коментари.
[кликнете върху снимката]


четвъртък, 5 март 2020 г.

Към читателите


Българското книгоиздаване изживява истински разцвет между двете световни войни. Наред с разнообразието от родни и чужди автори на българския читател започват да се предлагат различни абонаментни издателски планове, които са в бясна надпревара помежду си. Търси се по-тясна и бърза връзка с абонатите, а книгопощата се развива изключително бързо. Представям ви два много редки документа, които хвърлят светлина върху механизмите за поръчка на книги по пощата. Те попадат в категорията "ефимера", защото се считат за незначителни от своите съвременници, които най-често ги изхвърлят. Още по-голяма рядкост е подобен документ "Вносна бележка" да се срещне непопълнен. Настоящите документи са отпечатани от известното българско издателство "Златни зърна" на Славчо Атанасов. 

С благодарности към Анна Димова, която предостави тези редки фрагменти от книгоиздателската ни история.