Част от играта! Една тъжна библиотечна история с продължение...

Хората, които ме познават, са запознати с моята страст да снимам съвременни проявления на пиктографското мислене или така наречените графити от "нисък  клас". Това занимание е свързано с посещението на изоставени постройки, които крият много разнобразни и различни "тайни".

Натъквал съм се на какво ли не - от спящи хора и кучета, до лозунги и еротични изрезки от вестници. Но никога не  бях срещал до момента починал стенвестник и умъртвена библиотека. Снимките, публикувани по-долу, никак не са приятни, но са част от социалните, политическите и информационните промени в Европа и България, тоест - част от играта! У нас в средата на 40-те г. на ХХ век изчезват библиотеките на юридическите лица. Те не са възстановени като практика с разгръщането на частната инициатива след промените от 1989 г. През последните 30 години в залез е практиката да се поддържат библиотеки към медицинските заведения. Сериозни щети бяха нанесени на мрежата от училищни библиотеки. Библиотеките към стотиците закрити военни поделения в България няма да коментирам. Просто ще ви покажа част от невидимата реалност...

Стенвестникът

         Библиотеката

451 по Загоров

 

Когато представям пред студентите ми по Книгознание темата за материалната страна на книгата, винаги подчертавам, че книгата във форма на кодекс е изключително огнеустойчива. Това мое твърдение не предизвиква вълна от несъгласие, днешните студенти са доста мълчаливи, но виждам в очите им смесица от учудване и недоверие. Все едно наум си казват „Да бе, от хартия, а пък няма да гори“. Естествено, моята страст на учен крещи от другата страна: „Искате ли да ви покажа“! Да, искало ми се е да проведа подобен експеримент, който да помогне на библиотеките и пожарните служби. Това може да стане с дефектни екземпляри и/или специално напечатани за целта книги „кукли“.

Един злосторник обаче е онагледил моята хипотеза, пробвайки се да запали един доста дебел англо-български речник, разбира се без успех! Да, книгата изисква усилия, дори само, за да я изгориш! Тогава отново трябва да я прелистиш, да късаш листовете лист по лист и тогава да добиеш успех. Добре че повечето хора, които биха изгорили книга, са мързеливи…

 

Сребрист смърч в памет на Снежа

 УниБИТ засади мемориално дърво в памет на най-изтъкнатия български библиотечен деец през последните 30 години

В чест на дългогодишния председател на Българската библиотечно-информационна асоциация (ББИА) и библиотечен деец Снежана Янева в Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ) беше засаден сребрист смърч. Възпоменателната церемония се проведе с участието на ректора на УниБИТ проф. дн Ирена Петева, председателя на общото събрание проф. д.ик.н. Стоян Денчев, представители на академичната и студентската общност. Засаждането на дръвчето, което се проведе на рождената дата на г-жа Янева (8 март), се превърна в повод за споделяне на библиотечния ѝ опит с младите поколения. На специалната церемония присъства сестрата на видния български библиотечен деец – проф. Емилия Янева, преподавател в университета в Бъркли, САЩ.

Проф. Петева, проф. Денчев и проф. Янева преди засаждането на мемориалното дърво.

 

 Цялата академична общност на УниБИТ ще се грижи за сребристия смърч в памет на Снежана Янева

Снежана Янева ръководи ББИА с неизчерпаема енергия от 2012 до 2019 г. Но нейните усилия за издигането на социалната роля на българските библиотеки се крият назад в последните три десетилетия. Под нейно ръководство бе осъществено създаването на мрежа от Американски центрове в обществени библиотеки в България. Неин принос е реализирането на множество проекти, сред които Sister Libraries, ABLE, Национална библиотечна седмица – 2006. Благодарение на нейните усилия цяло поколение български библиотекари се запозна с чуждестранния библиотечен опит. Г-жа Янева осъществява контакти с Фондация „Бил и Мелинда Гейтс“ и спомага за изпълнението на проекта „Глобални библиотеки – България“. Чрез тази най-мащабна инициатива през последните 30 години нашите обществени библиотеки промениха съществено своя облик и се превърнаха в центрове за равноправен достъп до информация за всички граждани. Снежана Янева участва в органите на управление на Фондация „Глобални библиотеки – България“, създадена през 2013 г. Тя подпомогна през 2017 г. и първото участие на представител на българската академична общност в управителния съвет на престижната европейска библиотечна организация – European Bureau of Library Information and Documentation Associations (EBLIDA). Нека българските библиотечно-информационни специалисти следват светлия ѝ пример.

Поклон пред вас г-жо Янева!

За шимпанзето и изкуството

    Пиша този материал за графитите по няколко причини! Първата и най-важната, за мое съжаление, не е свързана с научните ми интереси и любовта ми към този вид изкуство. Тя се отнася до липсата на плурализъм в българското общество. За този проблем години наред имахме оправдание – тоталитарната система, която ни принуждава да мислим и говорим еднакво. Днес такива ограничения, официално, няма, но публичното пространство е обсебено от хора, които са си повярвали малко повече от другите. В стила на хунвейбините те обиждат, заплашват, осъждат, а в коментарите под постовете им се появява буря от счупени пръсти, разбити глави, затвори, концлагери и други подобни извращения. На всички тези хора ще припомня, че Белене и Скравена, там където затваряха писатели, художници и хора на изкуството, са отдавна закрити. Иска ми се, макар че не съм сигурен в крайния резултат, да ги запозная и с няколко факта, които може би са им убягнали.

    Графитите са най-старата форма на себеизразяване и на материализиране на човешката мисъл – тяхното ползване и разбиране, чисто технически, разграничава човека от маймуната. В глобален мащаб има световно признат феномен – графити култура и графити изкуство. Тук само ще подчертая, че операта не е за всеки, вие се сещайте, ако можете. Еволюцията както на градската среда, така и на отделните артисти и райтъри минава от дребното и грозното към мащабното и красивото. Онези от вас, които си мислят, че Банкси е бил винаги така вдъхновяващ и обичан, проявяват учудващ наивизъм. Най-вероятно педагозите в неговото училище и съседите му е трябвало да преглътнат тонове мастило, излято в несъразмерни тагове. Ако не вярвате, питайте Йозев Киселяк, който с една четка и няколко кутии боя успява да си уреди среща с австрийския император. Тук идваме до момента, в който трябва да кажем, че голяма част от тези родни „драскачи“ днес са уважавани у нас и в чужбина творци. Дори и да не го осъзнавате, и да го отричате, на улицата (легално), в офиса, в бара, във фитнеса, вие ежедневно се сблъсквате с работата им. В София вече почти няма училище, чиито директор да не се е обърнал към услугите на графити артист. По тази линия като пример мога да се дадат работите на Бозко, Глоуграф, Насимо, Алекси Иванов и много други хора, благодарение на които нашият живот става по-шарен и красив. А дали те са се родили директно стенописци?

     Ако говорим за вандализма, връзката между обществените дефицити и графитите е проследена приблизително 2000 години назад във времето. Казано на прост език – в един осран, опикан, тъмен подлез с ронеща се мазилка е логично да се появи графит, въпреки наличните камери. Тук Иван Атанасов, един от громителите на графитите (препратка), изобщо не е прав. Той не бърка, защото сме на различно мнение, а защото представя невярна фактология. Коментираният от него графит на Konte не е нарисуван върху изчистената стена на подлеза. Той е много стар, поне на 5 години, и е от времето, в което, за да минат по тъмно през този подлез, хората се групираха на принципа на безмълвната договорка. Подлезът и рушащият се до него стадион „Раковски“ (парадоксално той е собственост на МВР) бяха формирали нещо като зона, в която можеше да се ориентира безопасно само сталкер. Последното важеше за всички подлези по бул. България допреди 3-4 години. А по същата причина Столична община, въпреки графитите, които ги разкрасяваха, се отказа от подлезите на бул. Мария Луиза пред Пета градска.

    Искам да напомня и за обратните случаи на безхаберно разходване на данъците ни. През последните две десетилетия Столична община нееднократно работи с големи и по-малки български творци, отпуска им средства и легално им позволява да демонстрират художественото си майсторство. След като превръща части от сивия ни ужасно мръсен град в цветни петна, Столична община не успява да ги стопанисва и те се разпадат. Такъв пример е пространството в тунела на НДК, такава ще е съдбата и на шедьоврите на Централна гара, традиционно залята от урина. Особено фрапиращ е случаят с произведенията в подлезите на Ботевградско шосе, където пред очите ми бригада кирливи майстори затвориха с гипсокартонови куфари горните пластове на графити, финансирани от Общината. След сигнала и реакцията на място на служител на инспектората стана ясно, че работниците са объркали подлезите. Това вече няма да коментирам, защото някои архитекти са по-големи вредители за градската среда и от най-лошия драскач. Питайте паркиращите в градинките! Не, не ги питайте – и без друго всяка градинка в София и България е потенциална кооперация или бизнес сграда.

    Мнението на Захари Карабашлиев няма да коментирам (препратка), не защото не мога, а защото е толкова крайно, колкото не подхожда на един човек на перото. Не му подхожда и безсилието да обясни на дъщеря си какво вижда на улицата. А клошарите, уличните кучета, акащите домашни кучета, чоплещите семки, висулките, дупките, капещите климатици, опасните кабели и изобщо безхаберното администриране на градската среда, в която живеем… Забравих, това са големи работи, ние ще се борим с малките престъпници – драскачите. Аз лично бих обяснил на дъщеря си, ако има нужда, следното: „Таговете и графитите са данъкът, който сме задължени да плащаме на измамената богиня на свободата – Либертас. Тя ни наказва както със заразното робско овчедушие на по-старите поколения, така и чрез нежеланието на по-младите поколения да се съобразяват с измислените правила и ценности на доминиращата геронтокрация“.