За шимпанзето и изкуството

    Пиша този материал за графитите по няколко причини! Първата и най-важната, за мое съжаление, не е свързана с научните ми интереси и любовта ми към този вид изкуство. Тя се отнася до липсата на плурализъм в българското общество. За този проблем години наред имахме оправдание – тоталитарната система, която ни принуждава да мислим и говорим еднакво. Днес такива ограничения, официално, няма, но публичното пространство е обсебено от хора, които са си повярвали малко повече от другите. В стила на хунвейбините те обиждат, заплашват, осъждат, а в коментарите под постовете им се появява буря от счупени пръсти, разбити глави, затвори, концлагери и други подобни извращения. На всички тези хора ще припомня, че Белене и Скравена, там където затваряха писатели, художници и хора на изкуството, са отдавна закрити. Иска ми се, макар че не съм сигурен в крайния резултат, да ги запозная и с няколко факта, които може би са им убягнали.

    Графитите са най-старата форма на себеизразяване и на материализиране на човешката мисъл – тяхното ползване и разбиране, чисто технически, разграничава човека от маймуната. В глобален мащаб има световно признат феномен – графити култура и графити изкуство. Тук само ще подчертая, че операта не е за всеки, вие се сещайте, ако можете. Еволюцията както на градската среда, така и на отделните артисти и райтъри минава от дребното и грозното към мащабното и красивото. Онези от вас, които си мислят, че Банкси е бил винаги така вдъхновяващ и обичан, проявяват учудващ наивизъм. Най-вероятно педагозите в неговото училище и съседите му е трябвало да преглътнат тонове мастило, излято в несъразмерни тагове. Ако не вярвате, питайте Йозев Киселяк, който с една четка и няколко кутии боя успява да си уреди среща с австрийския император. Тук идваме до момента, в който трябва да кажем, че голяма част от тези родни „драскачи“ днес са уважавани у нас и в чужбина творци. Дори и да не го осъзнавате, и да го отричате, на улицата (легално), в офиса, в бара, във фитнеса, вие ежедневно се сблъсквате с работата им. В София вече почти няма училище, чиито директор да не се е обърнал към услугите на графити артист. По тази линия като пример мога да се дадат работите на Бозко, Глоуграф, Насимо, Алекси Иванов и много други хора, благодарение на които нашият живот става по-шарен и красив. А дали те са се родили директно стенописци?

     Ако говорим за вандализма, връзката между обществените дефицити и графитите е проследена приблизително 2000 години назад във времето. Казано на прост език – в един осран, опикан, тъмен подлез с ронеща се мазилка е логично да се появи графит, въпреки наличните камери. Тук Иван Атанасов, един от громителите на графитите (препратка), изобщо не е прав. Той не бърка, защото сме на различно мнение, а защото представя невярна фактология. Коментираният от него графит на Konte не е нарисуван върху изчистената стена на подлеза. Той е много стар, поне на 5 години, и е от времето, в което, за да минат по тъмно през този подлез, хората се групираха на принципа на безмълвната договорка. Подлезът и рушащият се до него стадион „Раковски“ (парадоксално той е собственост на МВР) бяха формирали нещо като зона, в която можеше да се ориентира безопасно само сталкер. Последното важеше за всички подлези по бул. България допреди 3-4 години. А по същата причина Столична община, въпреки графитите, които ги разкрасяваха, се отказа от подлезите на бул. Мария Луиза пред Пета градска.

    Искам да напомня и за обратните случаи на безхаберно разходване на данъците ни. През последните две десетилетия Столична община нееднократно работи с големи и по-малки български творци, отпуска им средства и легално им позволява да демонстрират художественото си майсторство. След като превръща части от сивия ни ужасно мръсен град в цветни петна, Столична община не успява да ги стопанисва и те се разпадат. Такъв пример е пространството в тунела на НДК, такава ще е съдбата и на шедьоврите на Централна гара, традиционно залята от урина. Особено фрапиращ е случаят с произведенията в подлезите на Ботевградско шосе, където пред очите ми бригада кирливи майстори затвориха с гипсокартонови куфари горните пластове на графити, финансирани от Общината. След сигнала и реакцията на място на служител на инспектората стана ясно, че работниците са объркали подлезите. Това вече няма да коментирам, защото някои архитекти са по-големи вредители за градската среда и от най-лошия драскач. Питайте паркиращите в градинките! Не, не ги питайте – и без друго всяка градинка в София и България е потенциална кооперация или бизнес сграда.

    Мнението на Захари Карабашлиев няма да коментирам (препратка), не защото не мога, а защото е толкова крайно, колкото не подхожда на един човек на перото. Не му подхожда и безсилието да обясни на дъщеря си какво вижда на улицата. А клошарите, уличните кучета, акащите домашни кучета, чоплещите семки, висулките, дупките, капещите климатици, опасните кабели и изобщо безхаберното администриране на градската среда, в която живеем… Забравих, това са големи работи, ние ще се борим с малките престъпници – драскачите. Аз лично бих обяснил на дъщеря си, ако има нужда, следното: „Таговете и графитите са данъкът, който сме задължени да плащаме на измамената богиня на свободата – Либертас. Тя ни наказва както със заразното робско овчедушие на по-старите поколения, така и чрез нежеланието на по-младите поколения да се съобразяват с измислените правила и ценности на доминиращата геронтокрация“.