вторник, 17 ноември 2015 г.

Статистически аспекти и проблеми на българското историческо книгознание



Настоящата статия има за цел да представи проблема за библиографските сведения и статистическите данни като източник на историческо познание, свързано с миналото на българското книгоиздаване за периода 1897–1944 г. В материала е направен сравнителен анализ на количествените характеристики в „Библиографически бюлетин на депозираните книги в Софийската народна библиотека“ и „Статистически годишник на Царство България“, а също и на производните статистически обзори на Павел Орешков, Божан Ангелов, Тодор Боров и други изследователи на българската книга. Обръща се внимание на факта, че книжовния поток такъв, какъвто са го виждали навремето, носи белезите на слабо организирана депозитна система, непоследователност при избора на методология и липсата на координация между библиотечните и статистическите институции. Това, от своя страна, дава сериозни отражения върху изследователските трудове в областта на история на книгата в България.
Библиографията е първият етап в развитието на изследванията върху книгата, който има за цел да натрупа концентрирана и систематизирана информация относно изданията от определена група или в определен период. Съставянето на книгописите позволява на изследователите на един по-късен етап, без да преглеждат изданията de visu, да извеждат и теоретизират относно определени тенденции в развитието на книжовните процеси. Особено приложима тази информация става през XIX и началото на ХХ век, когато на базата на библиографските изследвания е поставено началото на книжовната статистика. Очевидният напредък в улесняването на процеса по събирането на емпиричен материал понякога се превръща в нож с две остриета. Доказателство за това са библиографските и статистическите трудове, които представят българската книга до 1944 г.
След като няколко десетилетия се занимава с теория и история на съветската и световна библиография Константин Романович Симон (1887–1966) прави една доста показателна за изследваните процеси констатация. Отчитайки правилната методология при съставянето на библиографските трудове и маркирайки възможните грешки и пропуски, той заявява: „Не само библиографският отчет на продукцията от предходните столетия, но и обикновеното им статистическо представяне (което да се ограничи до цифровото изражение на изданията) е абсолютно невъзможно“[1].
Тук, с идеята, че са широко известни, няма да давам критериите, по които се изработва една текуща национална библиография. Ще бъдат посочени единствено грешките, допуснати при съставянето на българската такава. Чрез проследяването на процесите по регистрирането и статистическото класифициране на изданията, ще бъдат представени и резултатите на българската книжовна статистика.
Началото на българската текуща национална библиография е поставено със Закона за задължителния депозит, прокаран от Константин Величков през 1897 г.[2] Още през първите години от създаването на библиографския бюлетин става ясно, че той ще е по-скоро „актуално“ ретроспективен, отколкото текущ. Изграждането на навици у печатарите и издателите относно депозирането на изданията, своевременната им обработка и отпечатването на бюлетина са сред основните причини за честите закъснения. Решение на част от проблемите в Закона за депозита са потърсени с поправките от 1920 г.[3] и 1925 г.[4], но трудностите, произтичащи от вратичките в нормативния акт, така и не са преодолени. Въпреки че през 20-те години на ХХ век в София, Пловдив, Търново и Шумен са назначени специални комисии по депозита, а в годишниците на библиотеките са дадени разяснения относно закона и примери за санкционирани издатели и печатари, пълнота така и не е постигната. Според Тодор Боров за целия период до 1930 г. на българските библиографи са убягнали приблизително „2–3 хляди издания”[5].
Втори сериозен проблем се явява организацията на текущата национална библиография. Липсата на ясна методологична система за подредбата й и честата смяна на ръководството и персонала на Народна библиотека в София води до забавянето на бюлетина и акумулирането на грешки. Така от 1909 до 1923 г. и от 1937 до 1944 г. той не излиза по график, а през 1924 и 1945 г. служителите на библиотеката обработват огромно количество от сведения, които надхвърлят физическите им възможности. Проблемите на текущата национална библиография са представени най-точно на страниците на списание „Българска книга”. Там през 1930 г. се разгаря остра полемика между бившия директор на Народната библиотека Божан Ангелов и неговия наследник Велико Йорданов.
След като напуска директорския пост Б. Ангелов отбелязва множеството допуснати грешки в библиографския бюлетин от 1928 г. и критикува неговата систематична подредба в 16 раздела[6]. Той отбелязва, че поради дублираното регистриране на някои от документите в главната част на бюлетина има записани 2831 книги, а в таблицата със статистическата информация, поместена в края на изданието, те са 2530. Тоест, имаме разминаване от 301 библиографски единици – показател, който може да подведе всеки изследовател на книгата, особено ако се обърне и към Статистическия годишник, където за същата година са посочени 2775 издания.
За да защити честта на „Български книгопис“ и на ръководения от него екип, В. Йорданов, от своя страна, посочва грешките, допуснати в библиографията по времето на Б. Ангелов[7]. Така пред изследователите се разкрива възможността да осъзнаят и осмислят натрупването на грешки в текущата библиография и да ги избегнат при цитирането в бъдещите им изследвания. Йорданов споменава, че в годините преди него в библиографията е липсвала друга подредба освен азбучната. Това, според него, е сериозен пропуск: „...от тая заблуда жестоко пострада българската библиография, защото тези бюлетини са мъртви и безжизнени, не могат да говорят и да съобщят нищо на читателя – те са неми; не могат да му дадат представа за културата на българската книга и за българското книжовно производство...“[8]. Статистически данни до 1928 г. се появяват спорадично в изданията на Народната библиотека в София. През 1926 г. са издадени бюлетините за 1924 и 1925 г., които вече съдържа статистически таблици, но за периода 1908–1923 г. в него не се осигурява подобна систематизирана информация. Статистиката на Царство България набавя тези сведения от Народната библиотека в Пловдив. Така, когато П. Орешков се заема постфактум да обобщи статистическите данни за периода до 1928 г., се появяват два набора от официална информация – софийска – отразена в Националната библиография и статистическите трудове на Орешков[9] и пловдивска – представена в Статистически годишник на Царство България и в Годишник на Народната библиотека в Пловдив (таблица 1).

(Таблица 1)

Сравнения между различните статистически данни между „Статистически годишник на Българското царство“ (ред 1)[10] и „Българската книга след войните“ (ред 2)
година/ ред 1
1920
1921
1922
1923
1924
1925
1926
1927
1928
бр. общо
1741
2182
1915
1997
2472
2558
2760
2379
2775
отдел лит-ра
269
457
389
451
438
472
323
285
525
година/ ред 2
1920
1921
1922
1923
1924
1925
1926
1927
1928
бр. общо
1515
1813
1447
1959
2602
2693
2646
2424
2530
отдел лит-ра
293
412
307
448
596
806
679
462
495


В по-късното си изследване върху възникването и развитието на българската текуща библиография Христо Тренков обобщава: „Народната библиотека в Пловдив от 1910 г. насам се стреми да запълни липсата на съвременна библиографска статистика с таблици, изготвени по покана на Дирекция на статистиката“[11]. Горепосоченият факт е очевиден и в уводната част на статистическия годишник. В показалеца на източниците четем, че информацията за него е предоставена от „Дирекция на пловдивската народна библиотека“. Тренков само предполага, защо статистиката се обръща към пловдивската, а не към столичната библиотека, след като по закон последната е натоварена с това задължение. Отговорът се крие в кризата на софийската библиография, която не се занимава с бюлетина от 1909 до 1923 г. Библиотеката в София през този период дори не успява да утвърди годишника си като авторитетно издание. Тази липса се компенсира от пловдивското библиотечно учреждение, което по закон също е депозитно. В неговия годишник за 1910 г. четем: „Миналата година Дирекцията на Статистиката покани Народната библиотека в Пловдив да даде статистически данни за излезлите от печат, през течение на годината, книги в България“[12].
От казаното дотук могат да бъдат изведени основните препятствия пред тогавашната библиография и книжовна статистика. Според Тренков главните проблеми се коренят в: „неустойчивостта в определянето на статистическите обекти и главно на статистическите единици през разните етапи на развитието на БК [библиографската класификация, бел. моя]. Това още повече се усложнява тъй като със самостоятелна статистическа обработка са се занимавали две учреждения – Народната библиотека в София и Народната библиотека в Пловдив – с различно виждане за отчетна единица и класификационна система…“[13]. Може, наред с казаното по-горе и със споменатите вече слабости на депозитната система, да се открои и един друг сериозен проблем за регистрирането на книжовния поток в България – издателската информация. Още в предговора към първата статистика четем: „При това, държим предварително да заявим, че в тях [таблиците – бел. моя] фигурират и ония излезли през 1910 г. книги, на чиито предни листове или корици не стои годината, ние презюмираме, че те са отпечатани през същата година. Техният малък брой – 128, съставлява 10.2% от всички отпечатани през 1910 г. книги“[14]. Това положение не се променя и предупреждението фигурира и в по-късните издания – от 1929 г. например. Сериозността на проблем с издателските данни може да бъде осъзната едва когато се спомене фактът, че дори издателства от ранга на „Игнатов“ упоменават годината на издаване в своите книги само по изключение.
Големи перипетии има и при ревизията на текущата национална библиография. Ретроспективната ни библиография „Български книги. Библиографски указател, азбучна поредица (1878–1944)“ е съставяна повече от три десетилетия, а е публикувана от 1978 до 1983 г., научният екип и методологията са променяни в хода на работата и въпреки изготвянето на т. 7 „Добавки и поправки“, редица библиотечни специалисти признават нейните пропуски и недостатъци. Предполага се, че голяма част от издателската продукция, особено извън столицата, не е попаднала в полезрението на интелектуалните среди и за нея няма сведения. Проблем се явяват и множеството неясноти, свързани с поредността на изданията. Не е отчетена издателската практика по пласирането на преподвързани и събрани в сборници стари заглавия, които се предлагат на читателската публика в нови общи издания[15]. Фигурират и редица заглавия, за които има само косвени сведения – те или са отпечатани и загубени за нас, или техните издатели само са останали с намерението за създаването им. Скорошното издаване на азбучните показалци към това библиографско издание не може да компенсира липсата на статистически данни, отнасящи се до книжовния поток. Недостатъкът е отчетен още в предговора на първия том на „Български книги“: „Извънредно полезно би било да се направи количествен анализ на книгоиздаването за целия период, да се покаже със статистически таблици увеличаването на броя на книгите по години, по цена, по тираж; тяхното разпределение по различни отрасли на науката, литературата и изкуството; разпределението им по брой на оригиналните и преводните книги, по местоиздаването им и пр.“[16]. При отсъствието на подобни сведения историкът на книгата е принуден да посегне към макар и неточните и разминаващи се статистически данни от съответния период. Както вече отбелязахме, този подход може да му изиграе лоша шега, затова при използването на т. нар. „официална информация“ трябва да се направят сериозни уговорки.
Библиографският анализ и обработката на прилежащите му статистически данни може да ни осигури богата по обем информация, свързана с видовите и жанровите отношения на изданията, предпочитанията към даден автор и заглавие, физическите параметри на книгата: формат, обем, тираж и цена. Библиографският запис косвено ни осведомява и за отношенията издател – преводач и издател – печатар. Благодарение на тези сведения можем да определим общите книжовни тенденции за определен период от време. Липсата на подобен вид информация в книговедските научни изследвания би ги лишило от задължителния минимум от конкретни факти, върху които да почива основната теза. В такъв случай се изправяме пред сериозна дилема. От една страна методологията на изследването налага употребата на систематизирани библиографски и статистически данни, от друга, изборът е прекалено голям, а данните като цяло се разминават. На базата на тези често цитирани (включително и от мен) цифри почиват почти всички исторически изследвания на българската следосвобожденска книга.
Става ясно, че цитирането на фиксирани до десетица, а понякога и до стотица, количествени параметри е невъзможно, а оттук и погрешно. Подобни приблизително точни сведения могат да бъдат почерпени единствено от библиографиите, съставяни за дейността на фамилните издателства от наследниците им, но те, от своя страна, са фрагментарни. Липсата на абсолютни стойности не е фатална, защото библиографията и статистиката все пак разкриват по-голямата част от информацията такава, каквато са я виждали съвременниците й, а натрупаната грешка би трябвало да е разпределена пропорционално във всички книжовни отдели и периоди[17]. Затова единственото, което се изисква от изследователите, опиращи се на подобни източници, е синхрон при цитирането. Тоест, изводите и заключенията да не почиват на смесица от данни, извлечени едновременно от „Библиографски бюлетин на депозираните книги в Софийската народна библиотека“, „Статистически годишник на царство България“, „Български книги (1878–1944)“ и производните им статистически обзори. Позоваването трябва да става или от един източник с уговорка, или за по-голяма яснота, което обаче ще е в тежест на изложението, от трите едновременно. По този начин, макар че основните стойности, свързани с книжовния поток се разминават, ние имаме възможност да представим общите тенденции, които като пикове и спадове са почти идентични в двете официални държавни издания, даващи данни за българската книга от този период (таблица 2).
Таблица 2
Сравнение между данните в статистическия годишник и библиографията
година/ ред 1
1920
1921
1922
1923
1924
1925
1926
1927
1928
Статистика
1741
2182
1915
1997
2472
2558
2760
2379
2775
Орешков
1515
1813
1447
1959
2602
2693
2646
2424
2530



 Цитирани източници:


[1] Симон, К. Р. Избраное. Москва : Книга, 1984, с. 107.
[2] Държавен вестник, №41, 22 февруари 1897,  с. 3–4.
[3] Пак там, №195, 29 ноември 1920, с. 2–3.
[4] Пак там, №226, 10 януари 1925, с. 1–2.
[5] Боров, Тодор. Българската книга. С., 1935,  с. 14.
[6] Ангелов, Божан. Народната библиотека и българския книгопис.// Българска книга, год. I, 1930,  №1, с. 31–38; Ангелов, Б. Още няколко бележки за библиографическия бюлетин на Народната библиотека.// Българска книга, год. I, 1930, №3, с. 292–294.
[7] Йорданов, Велико. Библиографският бюлетин на народната библиотека и г. Божан Ангелов.// Българска книга, год. I, 1930, №3, с. 290–292.
[8] Пак там
[9] Орешков, Павел. Българската книга през войните (1912–1918).// Българска книга, год. I, 1930,  №3, с. 263–267; Орешков, П. Българската книга след войните (1919–1928).// Българска книга, год. I, 1930, №4–5, с. 379–390; Орешков, П. Книжнината ни в навечерието на войните и съдбата й до 1928. С., 1931. 16 с. ; Орешков, П. Книгата в България през 1930. Плевен, 1931. 18 с.
[10] Статистически годишник на Българското царство, V–ХVI, 1913–1928, с. С 111; XVII, 1924. с. С 103; XVIII, 1926, с. 478; XIX, 1927, с. 476; ХХ, 1929, с. 434.
[11] Тренков, Хр. Български книгопис : Създаване, развой и постижения на държ. библиогр. регистрация в България. София : Нар. библ. Кирил и Методий, 1964, с. 22.
[12] Годишник на Народната библиотека в Пловдив за 1910. Пловдив, 1911, с. 18.
[13] Тренков, Хр., цит. съч. с. 24.
[14] Годишник на Народната библиотека в Пловдив за 1910. Пловдив, 1911, с. 18.
[15] Използването на библиотечния термин коноволют в случая не е много подходящо, защото става въпрос за масова издателска практика, която трябва да бъде фиксирана в книгознанието ни със самостоятелно понятие.
[16] Български книги, Т.1. С., 1978, с. 1.
[17] В този случай използването на данни прилича по-скоро на много широка представителна извадка.

Статията е представена за първи път на конференция, посветена на 200-годишнината от издаването на "Неделник" 1806 г. За първи път е публикувана в: Загоров, В. Статистически аспекти и проблеми на българското историческо книгознание.// Библиотека, бр. 4, 2011, с. 5–9. Настоящата публикация, с минимални корекции, е с цел по-широката приложимост на изнесената информация.

Няма коментари:

Публикуване на коментар