Сребрист смърч в памет на Снежа

 УниБИТ засади мемориално дърво в памет на най-изтъкнатия български библиотечен деец през последните 30 години

В чест на дългогодишния председател на Българската библиотечно-информационна асоциация (ББИА) и библиотечен деец Снежана Янева в Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ) беше засаден сребрист смърч. Възпоменателната церемония се проведе с участието на ректора на УниБИТ проф. дн Ирена Петева, председателя на общото събрание проф. д.ик.н. Стоян Денчев, представители на академичната и студентската общност. Засаждането на дръвчето, което се проведе на рождената дата на г-жа Янева (8 март), се превърна в повод за споделяне на библиотечния ѝ опит с младите поколения. На специалната церемония присъства сестрата на видния български библиотечен деец – проф. Емилия Янева, преподавател в университета в Бъркли, САЩ.

Проф. Петева, проф. Денчев и проф. Янева преди засаждането на мемориалното дърво.

 

 Цялата академична общност на УниБИТ ще се грижи за сребристия смърч в памет на Снежана Янева

Снежана Янева ръководи ББИА с неизчерпаема енергия от 2012 до 2019 г. Но нейните усилия за издигането на социалната роля на българските библиотеки се крият назад в последните три десетилетия. Под нейно ръководство бе осъществено създаването на мрежа от Американски центрове в обществени библиотеки в България. Неин принос е реализирането на множество проекти, сред които Sister Libraries, ABLE, Национална библиотечна седмица – 2006. Благодарение на нейните усилия цяло поколение български библиотекари се запозна с чуждестранния библиотечен опит. Г-жа Янева осъществява контакти с Фондация „Бил и Мелинда Гейтс“ и спомага за изпълнението на проекта „Глобални библиотеки – България“. Чрез тази най-мащабна инициатива през последните 30 години нашите обществени библиотеки промениха съществено своя облик и се превърнаха в центрове за равноправен достъп до информация за всички граждани. Снежана Янева участва в органите на управление на Фондация „Глобални библиотеки – България“, създадена през 2013 г. Тя подпомогна през 2017 г. и първото участие на представител на българската академична общност в управителния съвет на престижната европейска библиотечна организация – European Bureau of Library Information and Documentation Associations (EBLIDA). Нека българските библиотечно-информационни специалисти следват светлия ѝ пример.

Поклон пред вас г-жо Янева!

За шимпанзето и изкуството

    Пиша този материал за графитите по няколко причини! Първата и най-важната, за мое съжаление, не е свързана с научните ми интереси и любовта ми към този вид изкуство. Тя се отнася до липсата на плурализъм в българското общество. За този проблем години наред имахме оправдание – тоталитарната система, която ни принуждава да мислим и говорим еднакво. Днес такива ограничения, официално, няма, но публичното пространство е обсебено от хора, които са си повярвали малко повече от другите. В стила на хунвейбините те обиждат, заплашват, осъждат, а в коментарите под постовете им се появява буря от счупени пръсти, разбити глави, затвори, концлагери и други подобни извращения. На всички тези хора ще припомня, че Белене и Скравена, там където затваряха писатели, художници и хора на изкуството, са отдавна закрити. Иска ми се, макар че не съм сигурен в крайния резултат, да ги запозная и с няколко факта, които може би са им убягнали.

    Графитите са най-старата форма на себеизразяване и на материализиране на човешката мисъл – тяхното ползване и разбиране, чисто технически, разграничава човека от маймуната. В глобален мащаб има световно признат феномен – графити култура и графити изкуство. Тук само ще подчертая, че операта не е за всеки, вие се сещайте, ако можете. Еволюцията както на градската среда, така и на отделните артисти и райтъри минава от дребното и грозното към мащабното и красивото. Онези от вас, които си мислят, че Банкси е бил винаги така вдъхновяващ и обичан, проявяват учудващ наивизъм. Най-вероятно педагозите в неговото училище и съседите му е трябвало да преглътнат тонове мастило, излято в несъразмерни тагове. Ако не вярвате, питайте Йозев Киселяк, който с една четка и няколко кутии боя успява да си уреди среща с австрийския император. Тук идваме до момента, в който трябва да кажем, че голяма част от тези родни „драскачи“ днес са уважавани у нас и в чужбина творци. Дори и да не го осъзнавате, и да го отричате, на улицата (легално), в офиса, в бара, във фитнеса, вие ежедневно се сблъсквате с работата им. В София вече почти няма училище, чиито директор да не се е обърнал към услугите на графити артист. По тази линия като пример мога да се дадат работите на Бозко, Глоуграф, Насимо, Алекси Иванов и много други хора, благодарение на които нашият живот става по-шарен и красив. А дали те са се родили директно стенописци?

     Ако говорим за вандализма, връзката между обществените дефицити и графитите е проследена приблизително 2000 години назад във времето. Казано на прост език – в един осран, опикан, тъмен подлез с ронеща се мазилка е логично да се появи графит, въпреки наличните камери. Тук Иван Атанасов, един от громителите на графитите (препратка), изобщо не е прав. Той не бърка, защото сме на различно мнение, а защото представя невярна фактология. Коментираният от него графит на Konte не е нарисуван върху изчистената стена на подлеза. Той е много стар, поне на 5 години, и е от времето, в което, за да минат по тъмно през този подлез, хората се групираха на принципа на безмълвната договорка. Подлезът и рушащият се до него стадион „Раковски“ (парадоксално той е собственост на МВР) бяха формирали нещо като зона, в която можеше да се ориентира безопасно само сталкер. Последното важеше за всички подлези по бул. България допреди 3-4 години. А по същата причина Столична община, въпреки графитите, които ги разкрасяваха, се отказа от подлезите на бул. Мария Луиза пред Пета градска.

    Искам да напомня и за обратните случаи на безхаберно разходване на данъците ни. През последните две десетилетия Столична община нееднократно работи с големи и по-малки български творци, отпуска им средства и легално им позволява да демонстрират художественото си майсторство. След като превръща части от сивия ни ужасно мръсен град в цветни петна, Столична община не успява да ги стопанисва и те се разпадат. Такъв пример е пространството в тунела на НДК, такава ще е съдбата и на шедьоврите на Централна гара, традиционно залята от урина. Особено фрапиращ е случаят с произведенията в подлезите на Ботевградско шосе, където пред очите ми бригада кирливи майстори затвориха с гипсокартонови куфари горните пластове на графити, финансирани от Общината. След сигнала и реакцията на място на служител на инспектората стана ясно, че работниците са объркали подлезите. Това вече няма да коментирам, защото някои архитекти са по-големи вредители за градската среда и от най-лошия драскач. Питайте паркиращите в градинките! Не, не ги питайте – и без друго всяка градинка в София и България е потенциална кооперация или бизнес сграда.

    Мнението на Захари Карабашлиев няма да коментирам (препратка), не защото не мога, а защото е толкова крайно, колкото не подхожда на един човек на перото. Не му подхожда и безсилието да обясни на дъщеря си какво вижда на улицата. А клошарите, уличните кучета, акащите домашни кучета, чоплещите семки, висулките, дупките, капещите климатици, опасните кабели и изобщо безхаберното администриране на градската среда, в която живеем… Забравих, това са големи работи, ние ще се борим с малките престъпници – драскачите. Аз лично бих обяснил на дъщеря си, ако има нужда, следното: „Таговете и графитите са данъкът, който сме задължени да плащаме на измамената богиня на свободата – Либертас. Тя ни наказва както със заразното робско овчедушие на по-старите поколения, така и чрез нежеланието на по-младите поколения да се съобразяват с измислените правила и ценности на доминиращата геронтокрация“.

 

Пивници и печатници в стара София

 "Български алманах" на издателя и печатаря Петър А. Петров е един от най-добрите източници на визуален материал за живота на българите в края на XIX и началото на ХХ век. Тук не правят изключение хотелите и бирариите, които започват да изникват в младата българска столица след Освобождението. Интересното при тяхната реклама е, че в нея се залага, наред с текстуалния, и на визуалния ефект, което ни позволява да възстановим част от облика на стара София от онези дни. Клишетата са изработени в ателието на Петров, който е един от значимите играчи на пазара на печатни продукти до Балканските войни. Изображенията по-долу са от "Български алманах" за 1895 г.

БЪЛГАРСКИ алманах : Пространен годишен сборник : Г. 1-9. София, 1892-1902. Състав. Петър А. Петров, Светозар Йовович, Тодор Любимов, Козма Георгиев

Съдържа:
Г. 1: 1892. - 463 с. : с ил. + портр. (8 л.) ; прил. (160 с.)
Г. 2: 1893. - ХVI, 1104 с. : с ил.
Г. 3: 1894. - 96, 784, 128, 128 с. : с ил.
Г. 4: 1895. - ХХIV, 688, 129, 283, 128 с. : с ил.
Г. 5: София : Ст. Петров, 1896. - 1072 с. : с ил. + прил. (448 с.)
Г. 6: (София : Ст. Петров) 1897 (София : печ. Ив. Г. Говедаров и сие), 1897. - ХVIII, 1680 с. : с ил. + портр. (42 л.). - 25 см
Г. 7: 1902-1903 : Юбилеен : [По случай 25-год. от Освобождението]. - [1902]. - 960 с. : с ил. - 25 см.
Г. 8: Няма сведения
Г. 9: 1911. - (София : Я. Икономов, Ат. Дамянов) 1911 (София : печ. П. Глушков, 1911. - 848, IХ с. : с ил. - 25 см.

В началото бе...?!?

За един университетски преподавател е важно да избере подходящи технически средства за представянето на преподаваната от него материя. Той трябва да се съобразява с редица фактори и утвърдени практики, но това не означава, че не трябва да експериментира. Представям ви моя първи опит с комикс програмата Storyboard That или как би изглеждала една лекция по история на книгата, отнасяща се до педприсмеността. Очаквам вашите мнения и коментари.

[кликнете върху снимката]

Към читателите

Българското книгоиздаване изживява истински разцвет между двете световни войни. Наред с разнообразието от родни и чужди автори на българския читател започват да се предлагат различни абонаментни издателски планове, които са в бясна надпревара помежду си. Търси се по-тясна и бърза връзка с абонатите, а книгопощата се развива изключително бързо. Представям ви два много редки документа, които хвърлят светлина върху механизмите за поръчка на книги по пощата. Те попадат в категорията "ефимера", защото се считат за незначителни от своите съвременници, които най-често ги изхвърлят. Още по-голяма рядкост е подобен документ "Вносна бележка" да се срещне непопълнен. Настоящите документи са отпечатани от известното българско издателство "Златни зърна" на Славчо Атанасов. 

С благодарности към Анна Димова, която предостави тези редки фрагменти от книгоиздателската ни история.

За грамотните роби или как се обучава пишеща "вещ"

Грамотният роб е от изключителна важност за развитието на книжовната култура, науката и литературата в Античния свят. От Полибий, През Цицерон до Плиний Млади са останали документални следи за това, че ученият, мемоаристът и изобщо римлянинът в ежедневието си е диктувал своите мисли на грамотен човек, който е негова собственост (своеобразен антроподиктофон). Робите, владеещи бързопис, са били толко важни, че техните господари са им поверявали правото да пишат началните и заключителните думи в писмата от тяхно име. Докъде е стигало това влияние в сферата на историята и литературата? За това могат да се правят само догадки! Ясно е едно - за заможните римски граждани грамотният роб е бил задължителна придобивка. Долният фрагмент хвърля известна светлина върху въпроса за обучението по тахиграфия – бързопис.

Договор за изучаване на бързопис (155 г. от н. е.)

Панехотис, наречен още Панарес, бивш космет на града Оксиринх, чрез приятеля Гемел на бързописеца Аполоний поздрав. Представих ти Хайрамон, роб, за да учи бързопис, както знае синът ти Дионисий, за срок от две години от настоящия  месец Фаменот (25.II-26.III) от осемнадесетата година на господаря Антонин Цезар с възнаграждение, уговорено между тях, сто и двадесет сребърни драхми без пари за празниците. От тях ще получиш първата вноска в размер на четиридесет драхми, втората ще вземеш в размер на четиридесет драхми, когато робът мине целият учебник, а третата – останалите четиридесет драхми – ще вземеш, когато робът пише изцяло проза  и я чете безупречно…

Веселин Бешевлиев. Писма и документи на папирус. София : Наука и изкуство, 1985, с. 115

Дървета, трифиди, клишета

Клишето и стереотипът са понятие, пейоративно натоварени от литературната наука с такава голяма плътност, че дори и днес, в апогея на компютърните технологии, можеш често да ги чуеш, дори на маса! Всъщност и двата термина обозначават печатарски технологии, които са изключително полезни за развитието на издателския бизнес - такъв, какъвто го познаваме днес. Това означава, че благодарение на тях, може да четем много на брой евтини, разнообразни по вид и тема книги. Разкриването на обществената значимост на споменатите печатарски нововъведения, от своя страна, ни въвежда в една клиширана ситуация, при която апотеозното мислене по въпросите за книгата се е превърнало в твърд стереотип. Парадокс!?! Е, всъщност няма да насилваме общественото мнение. То е ясно - книгата е важна за всички нас. От витрините на книжарници и от екраните ни гледат стотици заглавия седмично. Те ни обещават един по-добър, по-разумен, по-спокоен, а защо не и по-забавен живот. Може би поради това никой от нас не се замислял до каква степен може да се разчита на информацията, заключена между кориците. Не, няма да създам поредния текст за вредата от непроверената информация и за творческото шарлатанство... Просто ще ви оставя тук един цитат  от "Денят на трифидите" на Джон Уиндъм (1951), а вие помислете върху него. Помислете, но самостоятелно, без да се влияете от хилядите невидими клишета и стереотипи, разпръснати около вас.

Бил: "По същото това време полагах големи усилия да изуча азбуката на селското стопанство. Оказа се, че това не е от тези неща, които лесно се научават по книга. Например на нито един от авторите не му беше хрумнало, че някой потенциален фермер ще започне от абсолютната нула. Вследствие на което установих, че всички трудове започваха от средата, приемайки за даденост и наличието на база, и познаването на терминологията — неща, които при мен липсваха. Специализираните ми знания по биология се оказаха абсолютно безполезни в практиката. Голяма част от теорията включваше материали и вещества, които или не можех да си доставя, или ако ги намерех, не бях в състояние да разпозная. Съвсем скоро разбрах, че когато отхвърля нещата, с които не след дълго нямаше да мога да се снабдявам — изкуствени торове, вносни хранителни смески и всякаква техника с изключение на най-простата, — щях да пролея много пот, за да осигуря някакви, при това много проблематични заместители.

Книжните знания по коневъдство, обработка на млечни произведения и касапски процедури също се оказаха неподходяща основа за тези изкуства. Има толкова случаи, когато човек не може да спре процеса, за да направи справка в съответната глава на книгата. На всичкото отгоре действителността упорито ни представя загадъчни несъответствия с простотата на написаното".